За буквите

"За буквите" е едното от двете произведения в старобългарската литература, заедно с "Беседа против богомилите" на Презвитер Козма, които са изградени в завършен полемически стил и които дават значителна представа за епохата. Основно застъпено в това най-популярно и единствено известно произведение на Черноризец Храбър е защитата на славянската писменост от влиянието на чуждите, най-вече византийските среди, и на техните поддръжници в България.
Името Черноризец Храбър всъщност трябва да се преведе просто като монаха (носещ черна риза) Храбър. Това показва, че макар и доста ерудиран, писателят е бил духовник с обикновен сан (монах е най-ниската степен в йерархията на черното духовенство). В същото време точно неговата образованост дава основание на изследователите да предположат, че той е висш аристократ, приел службата в църквата. Някои по-романтични историци са предполагали, че това е литературен псевдоним на цар Симеон Велики от времето когато е монах, преди да заеме престола, ползван и по-късно от него. Вероятната причина за създаването на „За буквите“ е Преславският църковно народен събор от 893 г., на който славянската азбука и славянобългарският литературен език са официално узаконени в богослужението и в дейността на държавните институции, а Симеон е коронясан за владетел след като е освободен от монашески обет.

Черноризец Храбър (както и редица други древни български автори) е открит за науката от руски слависти. За първи път трактатът "За буквите" се появява в печатен вид в т.нар. «Острожски буквар» на Иван Федоров (Острог, 1578) без споменаване на автора и под заглавие «Сказание, как составил св. Кирилл Философ азбуку для славянского языка и книги перевел с греческого на славянский язык»; повторно е напечатан също в буквар (Вилно, 1621). През XVII и XVIII в. текстът на трактата се препечатва многократно, но все под анонимна редакция: варианти се изработват в Москва (1637), Санкт Петербург (1776) и Супрасъл (1781).

В литературата съчинението на Черноризец Храбър се причислява към ораторската проза, като апология, но съчетана с публицистична полемика, където позицията на автора е оформена под формата на дискусия, която е остро противопоставена на идейните му противници. Авторът уверено разрушава догматични тези, сред които, че между славянската и гръцката азбука има принципна разлика по отношение на възникването им и че гръцкото четмо има предимства пред славянското. Храбър напада триезичниците, като говори за равноправието между хората и възможността за усъвършенстването на всяко човешко същество. Това е доказателство за демократичното мислене в България през тази закостеняла епоха, както и за трудната политическа обстановка, с която Храбър е трябвало да се справи – едновременно да убеди византийците в правотата на българската християнска културна независимост и в същото време да утвърди важната роля на Империята в контактите ѝ със славянската култура, без които християнството няма да се наложи и институционализира в необходимия си средновековен модел.
Сред полемическите аргументи:
„Бог не е създал най-напред нито еврейския, нито елинския, а сирийския, на който е говорил Адам..“
„Но преди това елините нямаха букви на своя език, а пишеха своята реч с финикийски букви.“

(Източник: Уикипедия)